Николай СВЕТЛЕВ

 

СЪНИЩАТА НА “ПЕЩЕРНАТА” ДЕМОКРАЦИЯ

 

 

 

Пиян, та посран,

поех към Сизран,

аз – богатир от Житомир!

Ако това стихотворение, назовано “Филологическо – географическо”, бе  поместено в съветската литературна периодика да речем през 1984 година, откогато датира първата  публикация на автора му  Евгений Харитонов, надали той  би поел към Сизран, а най-вероятно към най-близката психиатрия или някой “балнеосанаториум” в Сибир.

Но времената се менят, критериите за изящна словесност – също, а всъщност няма нищо ново под слънцето, пишурките си остават пишурки, а бунтарите – бунтари. Да си припомним Франсоа Вийон и неговото предсмъртно стихотворение отпреди няколко века:

 

Зоват ме Франсоа, комуто това тегне –

в Париж, край Понтоаз, роден и расъл странник,

но в мазен клуп въже палачът щом затегне –

вратът ми ще узнай тежи ли моят задник?!

 

Странникът от Понтоаз и богатирът от Житомир са от едно и също племе и всеки от тях според таланта си и духа на своето време шибва своето предизвикателство в лицето на обществото.

За да бъда еднозначно точен ще поясня, че  богатирът от Житомир е похват в изграждането на образа на лирическия герой, а иначе самият Евгений Харитонов е роден в подмосковския град Железнодорожний в края на 1969 година. Ето още няколко биографични подробности, без да прекалявам. Завършил е Калужкия и Московския държавен педагогически университет, а после и магистратура. В момента  е завеждащ отдел “Критика и библиография” на най-авторитетното руско фентъзи и фендом списание “Если” в Москва. Автор е на седем книги по история на  фантастичната литература и съвременните процеси в нея. За нас, българите, особено ценен е неговият сборник “Болгария фантастическая”. Ако не се лъжа това е първият опит в историята на световното литературознание да се направи историко-критически и библиографски анализ на българската фантастика. За този свой амбициозен труд Евгений Харитонов бе удостоен с престижната българска национална награда “Булгакон-2003” за установяване на “звезден мост” между руската и българската фантастика.

Като поет Евгений Харитонов има две книги – “Во-Ум!”, издадена в Лондон през 1999 година и “НЕПрОЗА, или Картинки зад изложбата”, издадена в Москва през 2003 година. И тук искам да подчертая един феноменален парадокс – колкото критикът Харитонов е стриктен и  обективен в оценките си за  развитието на литературния процес, толкова. че и повече поетът Харитонов е провокативен и краен, чувствен и хулигански откровен!

Как ви звучи това:

ДЕМИУРГИЧЕСКО

Пърдим в пространството на Битието

от газовете избухват звезди…

Ако звездите избухват –

значи някой …

-Ей, кой пръдна

тук?!

      

Но не си мислете, драги читатели, че цялата стихосбирка “Последният ден на ягодовата поляна” е изпъстрена с нецензурни бисери, които авторът сам е нарекъл “Харитоновщини” и са вместени в последния цикъл на книгата. Силата на Евгени Харитонов като поет е в характерния за него верлибрически строй, който му помага да достигне поразителна свобода на словото, да формира поток на съзнанието, съзвучен с проблемите, които ни терзаят в този все по-полудяващ свят. Богатството на руския език и нюансите в него направи задачата ни с преводача Христо Пощаков доста сложна – някои от  изразите и играта на думи са непреводими, но все пак се опитахме да предадем духа на тази модерна поезия. В стихията на свободното слово Харитонов съзнателно или подсъзнателно бяга от чистата класическа рима, но в неговата поезия съществува хармоничен вътрешен ритъм и много експресивност в образа на лирическия герой. Оголената ранимост на нашия съвременник, на всички нас, които преживяхме адските изпитания от твърдокаменния социализъм до днешния пещерен капитализъм в страните от бившия Източен блок – ето това е мишената за поетическите откровения на Евгений Харитонов. Неговата поезия е модерна, но не модернистична и смъглена, тя е разбираема и завладяваща, именно защото е лишена от вътрешна автоцензура.

Има един прекрасен цикъл графики от Гоя – “Сънят на разума ражда чудовища”. Четейки и редактирайки “Последният ден на  ягодовата поляна” от Евгений Харитонов, час след час се сещах за гениалния испанец, особено що се отнася до едноименното стихотворение, от което е следният цитат:

 

странни хора

в червенознаменни ризи

с равен строй превзеха поляната

зрялата горска ягода

кървейки умираше…

 

В наши дни и по нашите географски дължини сънят на демокрацията ражда кошмари, а чудовищата от съня на разума съвсем не са измрели в дълбините на историята. Напротив – тези чудовища надзъртат към нас от бъдещето през дулата на стрелящите автомати в Чечня, Ирак, Афганистан, Балканите и къде ли още не? И какво може да ни спаси в собствените ни протрити кожи и направени на решето души пред лицето на лудото и неизбродимо бъдеще? Чрез своите верлибри Евгений Харитонов не ни дава категоричен и декларативен отговор на този въпрос, но от цялата “Ягодова поляна” лъха човеколюбие, а не ксенофобия и цинизъм! Лично на мен най-много ми  харесаха стиховете му, посветени на най-великото човешко чувство – ЛЮБОВТА!

 

… а след това

появи се  Ти –

песен отронена от небето.

 

“Ти” неслучайно е с главна буква, както вярващите се обръщат към Бога. Обожествяването на любимата жена тук не е в смисъла на античната чувствена традиция, където интимните отношения между хората се опират на сетивността и  необузданата страст. В джунглата на урбанизирания съвременен свят, клетият човешки индивид все повече задълбава в блатото на собственото си его, социалните контакти стават все по-невъзможни, а ЛЮБОВТА се превръща в почти непостижима мечта. Затова ние се хващаме като удавник за сламка за човека, който е до нас – искаме от него всичката възможна любов, сякаш ние сме всемогъщия, незрим и безсмъртен Господ, а  любимият ни човек изисква същото от нас, ето защо Харитонов с една главна буква в едно стандартно местоимение казва всичко това, което аз анализирах в няколко изречения.

Ще завърша този предговор или както искате го наречете с още един парадокс. Аз съм професионален “драскач” – поет, писател, журналист, издател, редактор, сиреч графоман от  кариерата. Но никога не съм бил литературен критик! Смешната ситуация е, че като прочетох това, което съм написал за поетичната книга на критика Евгений Харитонов, осъзнах че всички мои многоумни твърдения са всъщност субективното ми усещане за неговата поезия. В крайна сметка езикът на поезията е условен – всеки ще види това,  което е близко до неговата душевност, затова прочетете “Последният ден на ягодовата поляна” без да се съобразявате със субективното мнение на редактора: