(с) Магдалена КОСТОВА-ПАНАЙОТОВА
****************************************




ДЪРВО

На възел е завързало небето
На възел, казвам, само за разсичане.
Листата бликат в черната му мрежа,
пулсират сърчицата им изплашени.
Там в сладките черупки, е заключено
Горещото желание на бухала,
Катери се поклоните дъхът му,
В гнездата пада сянката размътена.
Не искам да я гледам тази жълта
Огризка от луна – димяща сяра.
Огъва се дървото набуяло –
Една безкрайна Вавилонска кула
От премълчани ветрове – нагоре
Към топлата извивка на морето.



КАПРИЧИО

Прозорецът е нарисувал
едно лице. Или лицето
е нарисувало прозорец.
Това е всъщност без значение
за гълъба върху перваза.
Търкулва се назад троха
към нищото. И го продънва.
От топлия съсъд излита
бръмчащ от мисли автобус
или един дъждец бръмчащ.
И падам или пък не падам -
това е всъщност без значение,
когато някой те измисля,
както скучаещата котка
измисля гълъб на перваза.



* * *

Тишина като комат,
троха,
ракия отлежала
в счупения чиреп до прозореца.
Вървиш срещу ми тъмносин
и скъп
и неуместен.
Звезди като огромни биволици
преживят тъмната ти риза
и мълчат.



LITTERATURE*

Разтварят се листата и те виждам.
Малиновото сладко е залепнало
издайнически по ръцете ми. Не искам
да ме откриеш - знак помежду редове слепени.
Тече малиновата кръв - любов наужким.
Чета кривящите се карнавално знаци
и зачертавам. Но какво е всяко влюбване,
ако не е прочитане на всички неуместни
и никому ненужни зачертания?

*lis tes ratures - прочети задраскванията си на френски звучи както
litterature



* * *
Изтича твоят глас по вертикалата
във вимето на мрака. Ала дебне
и ни обгръща някаква тревога -
жадувано и нежелано чудо.
Не съществува нещото във себе си.
Не съществува утолима жажда.
А може би и аз не съществувам -
нехайно ме рисува с дим цигарен
върху пейзажа твоето желание.



ВЛАК

Поле и релси чак отвъд
през хоризонта -
патериците на оня облак,
дето крета -
там - та - там, та - там - та - там.
И дете, което пита:
"мамо, кой е хвърлил тези локви?"
Майката уплашено се взира,
локвите озъбено се хилят -
оня, който ги е хвърлил вече идва
да си вземе всички вересии -
патерицата потропва:
там - та - там, та - там - та - там.



* * *

Скрих се в този топъл вятър,
който срещу тебе тича
и тополите премята.
Късно е да те обичам.
Късно е да бъдем части
от една горчива дума.
Мислиш ли, че има щастие
с прилагателно “разумно”?
И потъвам в този вятър
с безизходната надежда,
че пронизва необята
неизпратената нежност.